Записки на реформиста: В защита на Реформаторския блок

Записки на реформиста: В защита на Реформаторския блок – от личния блог на Радан Кънев .

Да имаш личен дневник е удобство. Позволява понякога да пишеш неща, които няма как да кажеш на пресконференция, защото са твърде остри или твърде патетични.

Разбирам хората с близки до моите възгледи, които са скептични към Реформаторския блок. И не само защото у нас скептицизмът е норма (а и това понякога е полезно).
Разбирам и това, че Реформаторският блок се посреща с открита и клеветническа враждебност от очевидните си опоненти. Дори само началните социологически данни са показателни – той представлява огромна опасност за статуквото в българската политика. Цялата публикация „Записки на реформиста: В защита на Реформаторския блок“

Спомени от преизподнята…комунистическата

Спомени от преизподнята…комунистическата.

Трагичната история на една чешка арфистка и адвокат Стефан Багрилов – депутат от 25 Народно събрание

/Дневникът на Вера Багрилова/ – Първа част

Христо Марков,toross.blog.bg

Големият интелектуалец и актьор Богдан Глишев е страхотен приятел. Преди време ми изпрати спомените на Вера Багрилова. Потресаващ разказ на една чехкиня от бившата Австро-Унгария, арфистка, интелектуалка, която има нещастието да свърже живота си с хасковския адвокат Стефан Багрилов – депутат от 25 Народно събрание, което комунистите избиват изцяло при вакханалията „Народен съд”. Самата Вера прекарва ужасяващи дни и нощи по концентрационните лагери в Делиормана и умира само на 32 г. Оставила е бележките си за онези страховити, адови времена. Писала е на чешки. Съпругата на Богдан, журналистката Ева Димчева започва публикуването на текста във в-к „Подкрепа” през март 1992 г., но само след няколко броя публикациите са спрени.

За да съм коректен започвам публикуването на дневника на Вера Багрилова с антрефилето на Ева Димчева и кратки бележки за основните герои в разказа на самия Богдан. Мисля, че в тези тревожни времена отново се нуждаем от спомените на страдалците, за да знаем, че повторението на комунизма винаги е възможно, макар и с по-префинени методи, но е възможно, защото генома им е същия като на тези убийци и сатрапи, причинили толкова страдания.

Ева Димчева

ДВА ПРОТИВОПОЛОЖНИ СВЯТА

Драгойчева слави бойните подвизи, музикантка пише историята на страданието си

„НА ДНЕШНИЯ ден – 8 март – първото слово на благодарност за осъщественото равноправие, за зачетеното човешко достойнство, за всичко, което имат българските трудещи се жени, ще бъде отправено към…“ И така 45 години благодаряхме и благодаряхме, докато съвсем се омъжествихме. Гордо леехме чугун, катерехме се по строителни скелета, карахме тежки камиони… Това си го знаем.

Не знаем само едно – как наравно с мъжете си страдаха и онези български жени, обявени за врагове на народа.

Пред мен е един дневник, писан през 1944-1945 г. На чешки. Дневникът на Вера Стефанова Багрилова, по баща Жан Берновски, родена през 1914 г. в гр. Олмоуц, Чехословакия. Съпруга на депутата от Радомир Стефан Иванов Багрилов, убит на 2 февруари 1945 г. заедно с 32 министри и 68 депутати. Едно чувствително и интелигентно перо разказва съдбата си между 24 декември 1944 и 27 август 1945 г. в българския Сибир.

Докато се веят червените бойни знамена на женската слава, докато ватенките са първия признак на женственост, една музикантка, лишена от музиката и детето си, пише историята на страданието си. Струва си да го прочетем. Защото е запазена и преведена на български от дъщерята Иглика и Мария Багрилови.

Дневникът ще публикуваме без редакторска намеса и съкращения.

А докато четем, не е зле да чуваме и думите на Цола Драгойчева, произнесени на един 8 март [1948]: „На нас, жените от страните на народните демокрации, предстои не да се борим за равноправие, каквото ние имаме всестранно дадено, нам предстои да задълбочим и разширим демократичните преобразования, да работим за развитието на народното стопанство в нашите страни, да подкрепим миролюбивата външна политика на нашите правителства…“

Стефан Иванов Багрилов (адвокат) е от Хасково, кога е роден – може да се провери в протоколите, ако са достъпни. Но знам, че с Иван Батембергски (р.1904) ги водят за „най-младите“ в 25 НС. Бащата Иван умира късно – през октомври 1960 в Хасково. Стефан е първороден, има брат Никола (починал след събитията`45 от туберкулоза) и сестра Мария (Мимето, 1914 Хасково-1986 София) – библиотекарка във ІІ-ра градска б-ка, отгледала Иглика. Друга сестра – Милка (починала на 52 г. от рак) и омъжена за Стоил.

Вера Жан Берновска (14.ІІ.1914, Олмоуц, Австроунгария – 14.ІІІ.1946, Варна) авторка на дневника (майка й се казвала Тереза – дъщеря на Олга Розентал, покръстена еврейка). Когато Стефан я намира в Загреб към 1940 , Вера е арфистка в тамошната филхармония. Проговорила е добре на български. Заболява смъртно из лагерите в Делиормана, нейни колеги от Варненската филхармония успяват да я измъкнат някак си след август 1945 и тя умира там на 32 г. от скоротечен рак в началото на следващата година. Погребана е във Варна. Актрисата от Нар. т-р Зорка Йорданова (1904-1970) искала да осинови Иглика, но бащините роднини не разрешили. Цялата публикация „Спомени от преизподнята…комунистическата“

Медийна сергия | За простаците, глупаците и всички останали | По невнимание Вежди Рашидов взе, че каза някои истини. После те внимателно заглъхнаха – Капитал

Медийна сергия | За простаците, глупаците и всички останали | По невнимание Вежди Рашидов взе, че каза някои истини. После те внимателно заглъхнаха – Капитал.

Кога един депутат говори истината? Когато знае, че не го записват. Това обяснява защо Вежди Рашидов тази седмица си позволи да избухне срещу българските медии и собственика на голяма част от тях – Делян Пеевски. По време на разговор с няколко парламентарни репортери бившият министър на културата обвинил собствената си партия ГЕРБ в наивност и съучастие, а медиите – в безгръбначност. „Оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя л****р, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха“, заявява Рашидов. Господин Борисов, казва той по повод началника си, направил голяма грешка. „На него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това е нацията на 1300 години, да ви е*а циганската нация. Това са парите на Доган и на двама шейхове от Оман. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред.“

По-нататък бившият министър не пести епитети по повод на Пеевски (които ние ще спестим) и се чуди как е станал „мултимилиардер на 20 години, изкупил е всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват“. Рашидов, който е известен с добрите си отношения с доста медии, не пести епитети по техен повод: „Няма медии. Аз оня ден се обаждам на Валя Велева и казвам – искам да направя интервю, а тя казва: о, моля ти се недей. После звъня в „Стандарт“ на Славка, нарочно го правя… Петьо Блъсков изцяло се е продал.“
Оказа се, че репортер от ПИК е записал без знанието на Рашидов тази тирада и я пусна на сайта на агенцията, с което предизвика и други онлайн медии да побързат да публикуват този разговор. Рашидов обаче се оказа печално прав в констатацията си „медии няма“, що се отнася до хартиения пазар. Ако не сте прочели за това онлайн, на хартия нямаше как да схванете точно какво е казал бившият министър за медийния пазар. Единствените два вестника, които пуснаха нещо по темата, бяха „Преса“ и „Стандарт“, но и двата бяха посветени на извинението, което Рашидов им е поднесъл по-късно, а не толкова на думите му.

Тези излияния, както вероятно знаете, не са особена новина. Парите на държавата в КТБ са вече отдавна известна тема, а че медийната империя на Пеевски е свързана с тези пари, стана ясно на всички покрай протестите в София последния месец и половина. Рашидов е просто достатъчно невъздържан, цветист и невнимателен, за да си позволи да изкаже на глас нещо, което със сигурност много депутати мислят. Но откровението му е интересно, защото показва на какво се базира връзката власт-КТБ-медии. Базира се на заблудата на онези, които са на власт, че тази схема ще работи за тях вечно. Тази заблуда държеше в плен тройната коалиция, а после и ГЕРБ. По всичко изглежда, че още държи Бойко Борисов, който единствено каза след гафа на Рашидов, че всеки политик обича медийния комфорт (с което индиректно потвърди, че е позволявал съзнателно съществуването на тази схема).

Разбира се, както Рашидов открива, медиите внезапно се затварят за него, когато схемата се обърне. Разбира се, никой не обсъжда дали с твърденията на Рашидов трябва да се заеме например БНБ, която да провери дали има основания за съмнение в това кой е действителният собственик на КТБ. Или пък да се разследват твърденията за едва ли не пране на пари. Вместо това властта предложи да се разследва… Вежди Рашидов. Зам.-председателя на ДПС Камен Костадинов заяви, че комисията по етика трябва незабавно да се заеме с бившия министър. „Недопустимо е да използва такъв език. Той е един завършен простак“, заяви Костадинов. А според нас онези, които продължават да вярват, че тази схема ще работи за тях, са завършени глупаци.

Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg

Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg.

Протестите и процесите, които те са способни да предизвикат, може да се окажат най-важното събитие за България от 1908 г. насам. Това ще се случи, ако успеем да създадем такава политическа система, която да отстрани или поне да отслаби всички тези не съвсем легални и изцяло нелегитимни образувания, които в момента ръководят политическия процес.

Може обаче да се окаже и нищо.

Тогава ще трябва да намерим своя поносим път обратно към „нормалния“, лишен от идеали живот, да отгледаме своите деца, които няма да искат да живеят в тази България, а когато след двадесет или тридесет години се наложи да искаме от държавата това, което сме й давали през годините, ще получим една ехидна усмивка и отговор „няма“. Но няма да ни слушат краката, главите ще ни тежат и

няма да имаме сили да направим това, което правим днес

Няма да го правят и децата ни, които ще се прибират от чужбина през няколко години, за да ни видят по протокол, и може би ще отсядат в някой от хотелите на мафията вместо в старата си неугледна къща. И когато някой ден тези, които днес протестираме, напуснем този свят, децата ни ще вземат отпуск от нормалната държава, за да могат да дойдат и да продадат прашния и нерадостен дом на детството си и да прекъснат с България завинаги.

Вечерта, преди с няколко писатели да прескочим загражденията на парламента, приспивах деветмесечната си дъщеря и си мислех: нужно ли е да го правя. Какво ще промени едно прескачане нещата? Ще напрегне ли тези хора това, че дори и иначе мирни хора са готови да прекрачат една граница, поставена, макар и незаконно, пред „храма на демокрацията“?

Марина вече беше заспала, а аз продължавах да мисля безплодно и да люлея леглото. Тогава ми хрумна следната глупост: има смисъл, разбира се! Дори и нищо да не се случи, когато след време тя напусне България,

ще имам някакво основание да ѝ кажа, че не съм бил някакъв мухльо, когато родината ми е била ядена и насилвана от мафията

Ще й показвам някакви снимки от днешните дни и сигурно ще се просълзявам ей така, без причина, старчески.

Това ще ме оправдае ли обаче, че не съм си свършил работата сега?

Не, защото тези протести също са борба за независимост – независимост от общество, наложило правила, различни от тези, които са написани в конституцията и законите. Независимост от местни феодали, от натискът на уж легални бизнеси, които оставят хората без собствен бизнес, без апартаменти, без перспектива. Борба за независимост от мафията, която изпраща своите адвокати и метреси в парламента.

Но най-вече това е борба за онзи независим дух, с който всеки човек се ражда и който е единственият дух, с който един свободен човек може да живее. Заради нея

трябва да прескочим не загражденията, да прескочим себе си

за да сме сигурни, че сме поставили началото на нещо, което има стабилни основи и може да бъде продължено от следващите ни поколения – тук, в България.

Оставката на правителството е само една стъпка в тази посока. Но тя е неизбежна. Въпреки престъпните групи, взели връх в държавата, които ще продължават да ни предизвикват един срещу друг, за да се получи кръвопролитие и да натрият гражданското общество. Те знаят, че няма как да го унищожат, но тяхната цел е да го държат слабо, подчинено и разединено, за да могат да крадат и източват държавата. Затова изпращат провокатори по нашите митинги. Затова пращат автобуси, които да минават през хората. Затова има само няколко медии, които отразяват протестите честно. Но всичко това показва, че тях ги е страх и времето им е малко. Един август обаче няма да ги спаси!

По-голямата стъпка, тази, заради която смея да сравнявам събитията сега с обявяването на независимостта през 1908 г., обаче предстои. И успехът на първата стъпка съвсем не предопределя успеха на втората.

Трябва да подкрепим тази политическа платформа, която ще има силите и желанието заедно с нас, гражданите, да изтласка престъпните и сенчести групи и зависимости от живота ни.

Наистина, искаше ми се протестите да родят ново политическо движение, което да тръгне необременено с ценностите на свободата, честната игра и толерантността и което да измести съществуващите партии. Искаше ми се също така то да обедини както десни, така и леви хора, които след време да оформят новата политическа карта на България. Сега ми се струва, че е по-скоро наивно да разчитам това да се случи в близките месеци, защото изисква време – за създаване, да получи доверие и да бъде проверена неговата искреност. Лично за себе си, като човек участвал в глупавите десни спорове от последните десет години, знам едно – ако ние, протестиращите, разпръснем своите гласове, ако влезем в познатата дясносектантска кавга, то със сигурност „умрялата лисица“ ГЕРБ, която сега се е кротнала и отваря по някое оче, ще скочи, за да изконсумира позитивите на протеста. Така че единството е необходимият урок, който трябва да научим, когато гласуваме (за някои – необходимият компромис, който трябва да направи), за да не тръгнем бавно и завинаги към своя залез.

И третата стъпка е най-важната, споменавана хиляди и хиляди пъти. Да си гражданин не е само протест. Да си гражданин е процес. Процес на създаване на идеи, на убеждаване на хората в правотата на тези идеи, на отстояването им. Процес на постоянен контрол на всички публични въпроси. Процес на защита на този независим дух, необходим на всяко свободно същество.

Това е допълнителна работа, допълнително задължение, допълнително усилие, което трябва да извършваме постоянно, за да не останем след години само старци в прашните си домове.