Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg

Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg.

Протестите и процесите, които те са способни да предизвикат, може да се окажат най-важното събитие за България от 1908 г. насам. Това ще се случи, ако успеем да създадем такава политическа система, която да отстрани или поне да отслаби всички тези не съвсем легални и изцяло нелегитимни образувания, които в момента ръководят политическия процес.

Може обаче да се окаже и нищо.

Тогава ще трябва да намерим своя поносим път обратно към „нормалния“, лишен от идеали живот, да отгледаме своите деца, които няма да искат да живеят в тази България, а когато след двадесет или тридесет години се наложи да искаме от държавата това, което сме й давали през годините, ще получим една ехидна усмивка и отговор „няма“. Но няма да ни слушат краката, главите ще ни тежат и

няма да имаме сили да направим това, което правим днес

Няма да го правят и децата ни, които ще се прибират от чужбина през няколко години, за да ни видят по протокол, и може би ще отсядат в някой от хотелите на мафията вместо в старата си неугледна къща. И когато някой ден тези, които днес протестираме, напуснем този свят, децата ни ще вземат отпуск от нормалната държава, за да могат да дойдат и да продадат прашния и нерадостен дом на детството си и да прекъснат с България завинаги.

Вечерта, преди с няколко писатели да прескочим загражденията на парламента, приспивах деветмесечната си дъщеря и си мислех: нужно ли е да го правя. Какво ще промени едно прескачане нещата? Ще напрегне ли тези хора това, че дори и иначе мирни хора са готови да прекрачат една граница, поставена, макар и незаконно, пред „храма на демокрацията“?

Марина вече беше заспала, а аз продължавах да мисля безплодно и да люлея леглото. Тогава ми хрумна следната глупост: има смисъл, разбира се! Дори и нищо да не се случи, когато след време тя напусне България,

ще имам някакво основание да ѝ кажа, че не съм бил някакъв мухльо, когато родината ми е била ядена и насилвана от мафията

Ще й показвам някакви снимки от днешните дни и сигурно ще се просълзявам ей така, без причина, старчески.

Това ще ме оправдае ли обаче, че не съм си свършил работата сега?

Не, защото тези протести също са борба за независимост – независимост от общество, наложило правила, различни от тези, които са написани в конституцията и законите. Независимост от местни феодали, от натискът на уж легални бизнеси, които оставят хората без собствен бизнес, без апартаменти, без перспектива. Борба за независимост от мафията, която изпраща своите адвокати и метреси в парламента.

Но най-вече това е борба за онзи независим дух, с който всеки човек се ражда и който е единственият дух, с който един свободен човек може да живее. Заради нея

трябва да прескочим не загражденията, да прескочим себе си

за да сме сигурни, че сме поставили началото на нещо, което има стабилни основи и може да бъде продължено от следващите ни поколения – тук, в България.

Оставката на правителството е само една стъпка в тази посока. Но тя е неизбежна. Въпреки престъпните групи, взели връх в държавата, които ще продължават да ни предизвикват един срещу друг, за да се получи кръвопролитие и да натрият гражданското общество. Те знаят, че няма как да го унищожат, но тяхната цел е да го държат слабо, подчинено и разединено, за да могат да крадат и източват държавата. Затова изпращат провокатори по нашите митинги. Затова пращат автобуси, които да минават през хората. Затова има само няколко медии, които отразяват протестите честно. Но всичко това показва, че тях ги е страх и времето им е малко. Един август обаче няма да ги спаси!

По-голямата стъпка, тази, заради която смея да сравнявам събитията сега с обявяването на независимостта през 1908 г., обаче предстои. И успехът на първата стъпка съвсем не предопределя успеха на втората.

Трябва да подкрепим тази политическа платформа, която ще има силите и желанието заедно с нас, гражданите, да изтласка престъпните и сенчести групи и зависимости от живота ни.

Наистина, искаше ми се протестите да родят ново политическо движение, което да тръгне необременено с ценностите на свободата, честната игра и толерантността и което да измести съществуващите партии. Искаше ми се също така то да обедини както десни, така и леви хора, които след време да оформят новата политическа карта на България. Сега ми се струва, че е по-скоро наивно да разчитам това да се случи в близките месеци, защото изисква време – за създаване, да получи доверие и да бъде проверена неговата искреност. Лично за себе си, като човек участвал в глупавите десни спорове от последните десет години, знам едно – ако ние, протестиращите, разпръснем своите гласове, ако влезем в познатата дясносектантска кавга, то със сигурност „умрялата лисица“ ГЕРБ, която сега се е кротнала и отваря по някое оче, ще скочи, за да изконсумира позитивите на протеста. Така че единството е необходимият урок, който трябва да научим, когато гласуваме (за някои – необходимият компромис, който трябва да направи), за да не тръгнем бавно и завинаги към своя залез.

И третата стъпка е най-важната, споменавана хиляди и хиляди пъти. Да си гражданин не е само протест. Да си гражданин е процес. Процес на създаване на идеи, на убеждаване на хората в правотата на тези идеи, на отстояването им. Процес на постоянен контрол на всички публични въпроси. Процес на защита на този независим дух, необходим на всяко свободно същество.

Това е допълнителна работа, допълнително задължение, допълнително усилие, което трябва да извършваме постоянно, за да не останем след години само старци в прашните си домове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *