Красен Станчев: Правителството на Орешарски не просто греши и допуска гафове. То има мисия | Noresharski.com

Красен Станчев: Правителството на Орешарски не просто греши и допуска гафове. То има мисия | Noresharski.com.

Как оценявате мотива на премиера за рестарта на Белене, а именно „Това е начин България да не загуби 2,4 млрд. лв“?

Като икономически фалшив аргумент. Това е решение да се спестят 2.4 милиарда лева, но да се загубят 10 милиарда евро, като 6 от тях бъдат платени на РОСАТОМ. При това първото число е максималното, второто минималното. Още от предизборната кампания той твърдеше, че делото с РОСАТОМ е загубено. Всъщност още преди да е започнато, той заяви, че ще го предаде на ищеца, ако спечели изборите.

 

Нека припомним за пореден път каква е най-оптимистичната оценка за това колко ще струва този проект?

Най-ниската оценка е от анонимния сайт за енергийни политики, използван от БСП – PowerEconomics: от 7.8 до 9.7 милиарда евро (според тяхна оценка от 14 август м.г.).

 

А най-песимистичната?

29 милиарда лева, на Булат Нигматурин – бивш дългогодишен зам.министър на атомната енергетика на Руската федерация. РОСАТОМ е същото това министерство, пререгистрирано като държавна компания.  Оценката е от април 2011 г. Тя е близка до песимистичния сценарий на HSBC (март 2012 г.). Разликата е в методиките, че HSBC е алтернативни стойности на цени за разрешителни за СО2, колкото по-ниски са тези цени, толкова повече са реалните разходи за „Белене”. (А те наистина са исторически най-ниските.) При Нигматулин има опит за оценка на загубите за други подотрасли в енергетиката и от забавяне и корупция. Нашата, на Института за пазарна икономика, оценка от 28 март 2011 е за 11.4 милиарда евро е при пресмятане на пропуснати ползи (за други отрасли), но без сметки по оскъпяването поради „Фукушима”, традиционните забавяния и корупция.

 

Източници на NOresharski! твърдят, че в света в момента няма да се намери инвеститор, който да заложи на подобен мащабен проект поради обективното обстоятелство – криза. Нашите източници казват, че това много добре се знае в тесния кръг на управляващите, но големия интерес е скрит всъщност в комисионите по консултантските договори, които само те биха били в размер на стотици милиони евра. Има ли логика в това твърдение?

АЕЦ „Белене” е нещо като вечен двигател за изпомпване на средства на данъкоплатците, не само на българските впрочем. Това обяснява неговата жизненост, въпреки че май вече и децата разбраха, че България произвежда толкова много електроенергия, че средно около 20% не могат да бъдат нито потребени, нито изнесени.

 

Какво означава проект като Белене за държава като България в чисто геополитически план?

България произвежда толкова електроенергия на човек от населението, колкото Русия (но без руските залежи от ресурси). Рестартирането на „Белене” би означавало, че в България е въведен аналогичен на руския приятелски капитализъм и начин на управление на икономиката и обществото. С тази разлика, че тук приятелите-капиталисти няма да са българи, а приятели на Владимир Путин. Те не могат да бъдат обвинявани, че търсят влияние и печалби в България. Проблемът е в услужливостта на шепа български политици и водачи.

 

Какво е отношението на ЕС към Белене?

То е по-скоро отрицателно, но не може да бъде изказано като такова.

 

Има наблюдатели, които твърдят, че говоренето за Белене от ден 1 на сегашните управляващи, както и непреодолимото им желание да се форсира максимално бързо Южен Поток са всъщност основната причина България да отпадне от Набуко. Така ли е?

Не само „Белене”, и не само от първия ден на това управление – защитата на интереси на руски държавни компании в България и Европа е от февруари 2002 г. насам. И включва много невидими за широката публика и дори за изкушените наблюдатели действия: от „уреждането” на дълговите плащания между България и Руската федерация до толерирането на тези интереси на регулаторно и битово ниво.

 

Защо България няма нужда от Белене?

Защото до 2030 г. потреблението е гарантирано от съществуващите мощности, при удължаване на живота на „Козлодуй“. Защото изграждането на „Белене” означава фалит на БЕХ и НЕК, изкупуването им от кредиторите на „Белене”, затварянето на „Козлодуй” и почти всички централи, работещи с местен ресурс.

 

Има ли въобще една положителна новина за страната във връзка с обявяването на рестарта на Белене?

Не. Разбира се, и при най-големите загуби за която и да е юрисдикция, все някой нещичко печели.

 

Може ли да ни споделите вашата собствена класация на гафовете на това правителство.

Това, което виждаме, не са „гафове”, не са случайни грешки на неопитни експерти или политици в прощъпалник. Това, което виждаме, е мисия. Тя се състои в изграждането на приятелски капитализъм за интересите на руски държавни компании и техните помощници в България. За целта средствата на регулирането и обществените поръчки не са достатъчни. Разликата от предишни управления е, че трябва да се мине към заграбване. Трябва да се използват силовите структури, да се назначават кадесари на ключови длъжности, да се води политика, която кара чуждестранните инвеститори да изчакват или заобикалят страната, докато тук – вследствие на неразумното управление – активите поевтиняват, народът обеднява, управлението затъва в непрозрачност и популизъм. Парламентът и класическите демократични процедури са просто мизансцен.

 

Красен Станчев е председател на управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ) и негов изпълнителен директор в периода 1993 – 2007 г. Народен представител във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996 – 2001) и съосновател на „Прозрачност без граници“ – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 г.

 

Интервюто е свободно за препубликуване от други медии, единственото условие е да се цитира източника – Антиправителствена информационна служба (www.noresharski.com)

„Бегай от тука. Тава е часно…“ | webcafe.bg

„Бегай от тука. Тава е часно…“ | webcafe.bg.

Динко Диков 22.02.2013

Нашето семейство сме скиори. Ходим на ски навсякъде, където имаме възможност, но обичаме в Банско. Имаме приятели тук от детските години, караме с тях ски, забавляваме се и ни е хубаво. Те са и кръстници на сина ни.

Миналия месец отидохме да покараме и да се видим с приятели. Опашката беше впечатляваща и решихме да се качим с кола. Винаги съм смятал, че частният бизнес е по-добър от държавния.

Аз самият имам бизнес и знам колко е трудно и как се прави. Пихме кафета, мотахме се, аз отидох да карам и оставих сина ми да слезе по ски пътя с кръстницата си, която е местно момиче.

Тръгвайки по ски пътя, ги връхлетели ски патрули на „Юлен“: „Изчезвайте от тука веднага. Тава е часно“. Синът ми се стъписал ужасно. За момченце като него, научено, че когато не правиш нищо лошо, лошо не ти се случва, това е ужасно преживяване.

Момичето обяснило, че не са ползвали лифта и влекове, само си слизат по пътя. Не може да карате по пътя, казали патрулите – защото и пътят също бил собственост на „Юлен“. Не стига това, ами със заплахи за полиция я извеждат от ски зоната като престъпник.

И тук започва драмата. Аз съм концесионер на малка плажна ивица, не съм човекът, на когото някой може да обяснява какви са правата на концесионера. Аз съм карал пясък за плажната ивица, знам за колко лева и нерви, но знам какви са правомощията на концесионера и докъде се простират неговите права.

Нищо не е частно в тази концесия, дами и господа. Взели сме тези народни земи да се грижим за тях и да извършваме търговска дейност, но никъде не е записано да ограничаваме достъпа на хората до тях. Може би и затова на хората от улицата им писна от такива дерибеи като вас и излязоха срещу монопола.

Защото това е тяхната земя и всички имат еднакво право да я ползват. Самозабравили се хора като концесионерите от „Юлен“ и „Витоша ски“ си въобразяват, че правата, които им дават подобни концесионни договори, ги правят собственици и могат да съсипват планините и да тормозят хората.

И се чудя защо за малки концесионери като нас има непрекъснати проверки на комисии за след концесионен контрол, а за акули като „Юлен“ и Цеко Минев не важат никакви правила.

Това поставя автоматично всички концесионери под общ знаменател и омразата на хората се прехвърля и върху такива като мен. Покрай сухото изгаря и суровото. И заради такива самозабравили се хора, ще изгорим и всички останали, които спазваме правилата. Няма ли кой да ги накара и те да спазват законите.

Ужасен съм от поведението ски патрулите, това явно е политика на „Юлен“. Споделих това с мои приятели от Банско. Оказа се, че това не е единичен случай и масово местните жители (с тях се случва най-често, защото се познават) имат проблем с незаконната фирмена политика на „Юлен“.

Разказвам ви това по една причина: искам на тези хора да бъде потърсена наказателна отговорност, за да не го отнасяме всички, защото хората са на улицата заради такива монополисти.

Проблемите на задължителното образование « ЕКИП

Проблемите на задължителното образование « ЕКИП.

Проблемите на задължителното образование. Прегледани в телеграфен вид от нашия редактор. Поводът е опитите на законодателите да направят държавното образование задължително и за децата на четири години, като по този начин ги вкарва по-рано в една порочна система

Стоян Панчев

–          Съществуващото държавно задължително образование изхожда от изключително погрешната презумпция, че всички индивиди имат еднакви интереси и възможности. Тръгвайки от това, системата налага унифицирани програми и методи на обучение, които са подходящи за една малка група от всички учещи се, и по този начин възпрепятства останалите да се развиват в сферите, в които имат интерес и предимство.

–          Последствията от изкуствения калъп, спуснат за всички деца, се проявяват в масовата липса на интерес, бягане от училище, огромен стрес, насилие и др. Очевидно е нежеланието на значителна част от учениците да участват в този процес на „просвещение”. Видно е и, че все по-малко преподаваното в училище има особена релевантност към щастието и бъдещия успех на учениците.

–          Често се подминава и фактът, че задължителното образование е натоварено с определен набор от „ценности”. Въпреки желанията на образователните администратори, valuе-free преподаване не съществува. Важно е да се замислим в такъв случай, дали ценностите, които се налагат от политическия и чиновнически апарат, са подходящи за всяко дете. Множество родители, а и ученици, биха казали, че не са и не биха подложили себе си или близките си на подобен вид насилствено предаване на ценности.

–          В случая с образованието, което се предлага в България, а и на много места по света. Основното, което се предава на децата, е послушание и подчинение на наложената отвън власт. Внушава се идеята, че работата в екип е нещо порочно, че за всяко начинание трябва да се иска разрешение, че грешките са нещо страшно и трябва да се избягват. Това възпитава едни послушни индивиди, с потъпкано любопитство и желание да експериментират или пък създава гневни млади хора, пълни с агресия и неудовлетворение.

–          От системна гледна точка, централизирането налагане на какъвто и да е модел обрича образованието на липса на иновации. Противно на възприетото мнение, образованието не е „консервативно”, защото оценката за произведения продукт може да се даде след години, а защото се контролира от един централизиран орган, който спира конкуренцията и предприемачеството и по този начин води до запазване на ретроградната система.

–          Централизираните системи имат лошото качество да разпространяват грешките, т.е. едно лошо решение на върха задължително стига и до всички участници. При една свободна от централизиран контрол образователна система, допуснатите грешки не стигат до всички участници и по-важно, биват бързо отстранени. Пословично е колко бавно и трудно администрацията се задейства да направи и най-малката промяна.

–          За да се избегнат всички негативи на сегашния модел, характерът на училищата трябва да е толкова разнолик, колкото е и обществото. Учебният план, методите за преподаване и времето за учене са малка част от нещата, които трябва да бъдат разнообразени. Мъри Ротбард споменава, че един от основните плюсовете на премахването на държавния контрол и установяването на свободен пазар ще бъде тенденцията за възникването и развитието на такъв набор от училища, чрез който да се отговори на всички видове търсене.

Post-mortem

post-mortemСлед „избора“ на Сотир Цацаров за главен прокурор
от Полина Паунова System of Errors Петък, 21 Декември 2012 12:33

Текстът е от блога на Полина Паунова System of Errors

Страх ме е. Ама съвсем истински. Страх ме е, че няма да мога да казвам това, което мисля, да пиша, това което мисля. Страх ме е, че повече никога няма да има Орлов мост, защото вас ще ви е страх. Страх ме е защото виждам съвсем ясно как милиционерският ботуш ще стъпи върху лицата ни.

Срам ме е. Пак съвсем истински. Срам ме е, защото ние помогнахме това да се случи. Не, не четете, че не се опитахме да попречим. Четете едно към едно: ние помогнахме. Ние сме съучастници в убийството на демокрацията. И вече присъдата е без право на замяна. Впрочем, напълно заслужена. Фактите са обективно ясни: българскте медии сътрудничиха на Висшия съдебен съвет, на Бойко Борисов, на Цветан Цветанов и Искра Фидосова да изберат главния прокурор, който искаха. Българските журналисти охотно подкрепяха, не се съпротивляваха и не роптаеха срещу своите издатели, които ги задължиха да помагат за този избор.

Ние заблудихме обществото, пуснахме димката на незначителните теми и безропотно отказахме да говорим по съществените. Ние се занимахме с пияната учителка, която направи опит за самоубийство и нито веднъж не се занимахме с осъден от Сотир Цацаров. Защото така е лесно – тя не може да се обади на главния редактор и да спре словоблудството срещу нея. Ние пренасочихме цялата си ярост, целия си гняв и омерзение от собствената си немощ към нещастната женица, в резултат на това, че не можем да изправим глава и да питаме Цветанов, Борисов, Цацаров… Ние почти убихме жена, защото не можем да изобличим истинските злосторници. И го направихме от срам и страх. От срама, че не сме това, което трябва. И от страх, че все пак ако не изобличим никого, всички ще разберат, че не сме това, което трябва.

Ние вдигнахме безпредметната тема за пушенето и пуснахме димка около избора на главен прокурор. Ние бяхме тези, които пускахме анкети по сайтовете си, за може член на ВСС с явен антропологичен проблем, да цитира патетично, че над 80% от обществото одобрява концепцията на Сотир Цацаров за прокуратурата. Или иначе казано над 80% от обществото харесва концепция срещу себе си. Заради нас.

Ние всички сме една Диана Найденова, един Николай Бареков, един Делян Пеевски.

Ние всички сме такова човешко дъно, че заслужаваме цялото презрение на обществото (вероятно същото онова, което силно одобрява концепцията на Цацаров), което и получаваме.

Държавата почина. Няма България. Не знам за края на света и прочие безпредметности, по които залитнахме налудно по страниците и ефирните ни честоти, но в четвъртък наблюдавахме края на България.

Видяхме лицето на страха. Видяхме и лицето на натиска. То има мазна коса, черно под ноктите и кофти дъх. То е председателят на ВАС Георги Колев, който с треперещи ръце гласува срещу издигнатия от него кандидат за главен прокурор и подкрепи фаворитът на така близкия на сърцето си Цветанов.

Видяхме лицето на гротеската – тъстът на Делян Пеевски, който заговори за себе си като за ангел. Видяхме и как ангелски се потъпква достойнство – с милиционерски ботуш в слепоочието на единственият от ВСС, осмелил се да каже истината – Калин Калпакчиев.

Това беше предсказаните. И зарежете маите, това е истинско видение от бъдещето. Сега драги мои, всеки който се осмели да говори истината, която по правило е неприятна и не особено желана, ще се сблъсква с ангелската орда „Борисов – Цветанов – Цацаров“.

От този момент нататък депутатите от ГЕРБ, които влачиха чували с бюлетини, не само че няма да бъдат тревожен прецедент. Ще бъдат правило, както каза един познат в социалните мрежи. И ще имат охрана дори. Ако пък дръзнете да ги снимате, любезен прокурор ще ви повдигне обвинение, а двама служители на МВР ще ви арестуват, понеже родната полиция ни пази. Пази ни от нас – да не вземем да се усетим в кой кенеф газим със задоволство. Ако пробваме да излезем, ще повикат подкрепление.

От този момент нататък няма смисъл от избори. Няма смисъл от съд. Няма смисъл от медии. Избраният със страшно мнозинство (страшно да се чете като производна на страх дума) „стабилен съдия“ Сотир Цацаров ще пренесе навика си за оперативки между съд, прокуратура и МВР върху държавата. И всичко ще се решава на любезен разговор между Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Георги Колев , Бареков и Сотир Цацаров

Замислихте ли се бе, черноризци храбри, че храбростта ви ще се изразява в това да идете на работа и да не давате много вид колко ви е страх. Представихте ли си как ще изглежда като обвинител един съдия с наказателен уклон? Давате ли си сметка, че когато съдиш с презумпция за наказание, обвиняваш с човеконенавист?

Давате ли си сметка, че трябва да живеем с човеконенавист. А това е диагноза, чийто изход е летален.

И в смисъла на загиналата държава – искате ли да се обзаложим, че смелостта, която проявихте към непоожилата клетва Марковска (разбира се, post-mortem) сега няма да я проявите нито вие, нито президента?

Ще надраскате няколко реда възхвала, когато той разпише указа. И после няма кой дори да съчини некролога на държавата.

В четвъртък премиерът Бойко Борисов с ножицата си ВСС преряза траурната лента. Откри края на България.

Грозна история – Vesti.bg

Грозна история – Vesti.bg.

За връзката между историята на едно разбито от нарушения на прокуратура и съд семейство и избора за нов главен прокурор пише Ясен Бояджиев за „Дойче веле“

Случаят, за който сега ще стане дума, не е толкова трагичен, колкото прочутото дело Борилски.

Нито толкова заплетен, колкото нашумялото дело САПАРД. Но пък е още по-абсурден. И има връзка с избора на главен прокурор.

През януари 2010 г. 27-годишен пловдивчанин, баща на двегодишно дете, компютърен специалист със собствен бизнес, добри доходи и чисто съдебно минало влиза в квартално магазинче, където е редовен клиент, за да си купи цигари и кафе.

Там обаче го причакват полицаи, които без никакви разяснения го арестуват. На опита му да обясни, че е станала грешка, му отговарят с респектиращото: „Млъквай бе, наркоман“.

Да смачкаш едно обикновено семейство

Чак на другия ден той разбира, че е задържан, защото продавачката е „разпознала“ в него човека, който седмица по-рано я заплашил с нож и взел 484 лв. от оборота на магазина.

Нападателят бил с качулка, а жената била, естествено, стресирана и с 4 и половина диоптъра късогледство.

Въпреки това и въпреки всички опровергаващи доказателства, нейните показания се оказват достатъчни за задържането на компютърния специалист – той остава зад решетките цели пет месеца, а след това е осъден.

През цялото това време прокурори и съдии отказват категорично да изпълнят множеството искания на защитата и да обърнат внимание на оневиняващите го доказателства. Десетина души свидетелстват, че по време на обира той е бил на работното си място. Отказана е проверка на клетките на мобилните оператори, която би показала същото.

Няколко охранителни камери са заснели както истинския, така и набедения нападател и на записите ясно се вижда, че единият е с 12 сантиметра по-висок от другия, с различни телосложение и походка.

Както и че намерените в дома на обвиняемия и „припознати“ от продавачката нож, тениска и обувки са съвсем различни.

Прокуратурата и съдът обаче отказват да прегледат записите

В края на краищата втора и трета съдебна инстанция обръщат внимание на тези доказателства и компютърният специалист е оправдан.

Две години от живота му обаче са непоправимо съсипани. Виновните за това ще останат ненаказани. Същото важи и за истинския нападател на кварталния магазин, когото всъщност никой не е търсил.

Грозно и уродливо

Съдебни грешки стават навсякъде по света. Тази грешка обаче, според юристи, е не толкова плод на случайно стечение на обстоятелства, колкото закономерна последица от характерен стил на работа, позволил на правораздавателните институции в Пловдив, затваряли си години наред очите за явните безобразия на Цар Киро, координирано, с лекота и без доказателства да смачкат едно обикновено семейство.

Основна „заслуга“ за всичко това имат разследващите и прокурорите по този случай.

Специалисти определят действията им като фрапиращ пример за често срещания отказ на тези институции да събират оневиняващите доказателства, което също е тяхно задължение.

В случая те очевидно са имали основания да се надяват на благосклонност и единомислие от страна на съда. И са ги получили.

Ключова роля за драстичното потъпкване на човешки права и на върховенството на закона изиграват и двама съдии. Единият е произнеслият осъдителната присъда.

Другият е съдията, наложил по изключително формален начин мярката за неотклонение и оставил един абсолютно невинен човек пет месеца зад решетките. Този човек е самият председател на Окръжния съд – най-високопоставеният и влиятелен съдия в района.

Неговото мнение е решаващо, а за да не накърнят авторитета му, следващите съдебни състави отказват да променят мярката за неотклонение – въпреки рухващите доказателства на обвинението.

Този съдия днес е кандидат за поста главен прокурор

Неговият съдебен район е известен с рекордно малкия брой оправдателни присъди. Което очевидно е резултат от „по-твърдата наказателна политика на съдилищата в Пловдив“, с която съдията публично се хвали.

Нито съдът, нито прокуратурата обаче могат да зависят от каквато и да било или чиято и да било политика – те зависят единствено и само от закона. Последиците иначе са грозни и уродливи, като продължилия две години тормоз срещу пловдивския компютърен специалист.

Фаворитите на властимащите

Предпоставената „по-твърда наказателна политика на съдилищата в Пловдив“ естествено не се приема от Европейския съд по правата на човека, което многократно е водило до осъдителни и скъпи за България решения.

Както най-вероятно ще стане и в случая с пловдивския компютърен специалист. Тази „политика“ обаче очевидно се харесва на управляващите политици, които не крият, че пловдивският съдия е техен фаворит.

Вицепремиерът например го определя като „най-стабилния съдия“. А след издигането на кандидатурата му той направо заяви, че пловдивският съдия „има безупречна репутация в Пловдив и това е достатъчно, за да бъде избран за главен прокурор“.

Премиерът пък го нарече „най-добрият окръжен съдия“. Ако сега въпросният съдия бъде избран за главен прокурор, това всъщност никак няма да е учудващо.

През последните 1-2 години редица ключови места в съдебната система бяха заети от хора, посочени от властимащите. Впрочем, и произнеслият присъдата срещу пловдивския компютърен специалист след това рязко израсна в йерархията и вече е заместник-председател на Специализирания наказателен съд.

Сега явно е дошъл редът и на другия „проявил се“ в случая съдия. Политиката винаги е играла роля при назначенията по съдебните върхове. Тази традиция обаче никога не е изглеждала толкова грозно и уродливо.

Политическите назначения никога не са били толкова неприкрити и същевременно лицемерни, толкова очевидно разминаващи се с критериите за професионализъм и толкова нагло представяни като съдебна реформа.