Редакционни коментари | Държавна сигурност | Едни забравени методи – Капитал

Редакционни коментари | Държавна сигурност | Едни забравени методи – Капитал.

Някъде в Съдебната палата, незнаен прокурор изтупва от прахта наръчник на Главно следствено управление на Държавна сигурност – „Как да разследваме престъпления срещу Народната република“. Сяда на компютъра и образува преписка за диверсия – еди-кой-си се подготвя да прескочи огражденията на парламента.

Площад с тълпа от анонимни полицаи – без значка и име. Били освободени да я носят, когато пазят тълпа. Някои от тях се усмихват и съобразително изпълняват задълженията си, без агресия. Други, скрити зад маски и анонимност, ритат по кокалчетата, стискат за слабините, заплашват, без да подбират. Удрят журналисти, дръзнали да заснемат агресията им.

Рано сутринта, преди шест – районни инспектори посещават и прибират протестиращи от домовете им по неясна процедура. Цял ден – техни колеги събират оперативна информация. Използват я не за да парират провокации, а за да я докладват на политическото ръководство на МВР. А то да я оформи като опорни точки, които ще прочетем и чуем като „журналистически материали“ и позиции на депутатите от БСП.

Полицейски пост на входа на факултет. Преподаватели и студенти не се допускат. Въпреки учтивото напомняне на ректора, че полицаите нямат място в университета. Освен ако не искат да учат.
В същия този парламент управляващите гласуват бюджета. Всички ще получат по-малко пари. Освен една държавна агенция – за подслушването – за нея има два пъти и половина повече. Когато гласуват, депутатите ще се изнижат с колите си с мръсна газ през шпалир от километър полицаи. Пред тях на паветата ще проснат и ритат студенти, дръзнали да кажат „отивайте си, не ви вярваме“.
Това не е антиутопия. Случва се сега, 2013 година. 23 години след като Държавна сигурност е закрита, нейните методи са отново на мода в МВР.

Разликата между модерната полиция и комунистическата ДС е много проста. Едната организация пази честните и почтени хора, докато другата служи единствено да защитава окупиралата властта номенклатурна клика.

Днес българските служби за сигурност приближават, а на моменти и прекрачват именно тази граница. Те се превръщат в преторианска гвардия на едно компрометирано управление. Пазят хора, част от които най-вероятно са крадците, и бият други, които са по-скоро почтени.

Някои от тях мислят, че така пазят „държавността“. Държавата обаче не са няколкото десетки човека, докопали се някак си до властта. Държавата са законите, почтеността да ги спазваш и волята да промениш нещо в нея, което не ти харесва. Борбата срещу хората, които застават зад тези идеи и изразяват мнението си, протестирайки, е друго – това е вредна и опасна версия на комунистическата Държавна сигурност.

Как се манипулира общественото мнение

Днес четях една от статиите на дневни „Престани да пречиш“ след нея следваха доста негативни коментари към самата статия и към президента. Зададох си въпроса, защо хора които не харесват Дневник и Капитал, четат нещата там и коменторат материалите толкова настървено. Взех да разглеждам предишните мнения на тези потребитали и нещата ми се изясниха, това бяха или току що регистрирани акаунти или такива от 2012 година, които не бяха използвани повече от години. Другото което ми направи впечатление е, че тези хора пишеха основно по 2-3 теми. Масово участваха в оплюване на президента, защитаваха КТБ и Цветан Василев и част от тях нападаха Огнян Донев и Любомир Павлов.
Очевидно, че тези хора(акаунти) участват в добре режисирани кампании.
Това са линкове към тези профили, всеки може сам да си прави изводи.
lily_dobromirova
todorov1981
lebron_james
Яна
spagna
Blue Skys
pen_kilerka

Медийна сергия | За простаците, глупаците и всички останали | По невнимание Вежди Рашидов взе, че каза някои истини. После те внимателно заглъхнаха – Капитал

Медийна сергия | За простаците, глупаците и всички останали | По невнимание Вежди Рашидов взе, че каза някои истини. После те внимателно заглъхнаха – Капитал.

Кога един депутат говори истината? Когато знае, че не го записват. Това обяснява защо Вежди Рашидов тази седмица си позволи да избухне срещу българските медии и собственика на голяма част от тях – Делян Пеевски. По време на разговор с няколко парламентарни репортери бившият министър на културата обвинил собствената си партия ГЕРБ в наивност и съучастие, а медиите – в безгръбначност. „Оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя л****р, на Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха“, заявява Рашидов. Господин Борисов, казва той по повод началника си, направил голяма грешка. „На него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това е нацията на 1300 години, да ви е*а циганската нация. Това са парите на Доган и на двама шейхове от Оман. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред.“

По-нататък бившият министър не пести епитети по повод на Пеевски (които ние ще спестим) и се чуди как е станал „мултимилиардер на 20 години, изкупил е всички хора и за 1000 лева заплата всички му слугуват“. Рашидов, който е известен с добрите си отношения с доста медии, не пести епитети по техен повод: „Няма медии. Аз оня ден се обаждам на Валя Велева и казвам – искам да направя интервю, а тя казва: о, моля ти се недей. После звъня в „Стандарт“ на Славка, нарочно го правя… Петьо Блъсков изцяло се е продал.“
Оказа се, че репортер от ПИК е записал без знанието на Рашидов тази тирада и я пусна на сайта на агенцията, с което предизвика и други онлайн медии да побързат да публикуват този разговор. Рашидов обаче се оказа печално прав в констатацията си „медии няма“, що се отнася до хартиения пазар. Ако не сте прочели за това онлайн, на хартия нямаше как да схванете точно какво е казал бившият министър за медийния пазар. Единствените два вестника, които пуснаха нещо по темата, бяха „Преса“ и „Стандарт“, но и двата бяха посветени на извинението, което Рашидов им е поднесъл по-късно, а не толкова на думите му.

Тези излияния, както вероятно знаете, не са особена новина. Парите на държавата в КТБ са вече отдавна известна тема, а че медийната империя на Пеевски е свързана с тези пари, стана ясно на всички покрай протестите в София последния месец и половина. Рашидов е просто достатъчно невъздържан, цветист и невнимателен, за да си позволи да изкаже на глас нещо, което със сигурност много депутати мислят. Но откровението му е интересно, защото показва на какво се базира връзката власт-КТБ-медии. Базира се на заблудата на онези, които са на власт, че тази схема ще работи за тях вечно. Тази заблуда държеше в плен тройната коалиция, а после и ГЕРБ. По всичко изглежда, че още държи Бойко Борисов, който единствено каза след гафа на Рашидов, че всеки политик обича медийния комфорт (с което индиректно потвърди, че е позволявал съзнателно съществуването на тази схема).

Разбира се, както Рашидов открива, медиите внезапно се затварят за него, когато схемата се обърне. Разбира се, никой не обсъжда дали с твърденията на Рашидов трябва да се заеме например БНБ, която да провери дали има основания за съмнение в това кой е действителният собственик на КТБ. Или пък да се разследват твърденията за едва ли не пране на пари. Вместо това властта предложи да се разследва… Вежди Рашидов. Зам.-председателя на ДПС Камен Костадинов заяви, че комисията по етика трябва незабавно да се заеме с бившия министър. „Недопустимо е да използва такъв език. Той е един завършен простак“, заяви Костадинов. А според нас онези, които продължават да вярват, че тази схема ще работи за тях, са завършени глупаци.

Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg

Анализи | Да си гражданин не е само протест, да си гражданин е процес – Dnevnik.bg.

Протестите и процесите, които те са способни да предизвикат, може да се окажат най-важното събитие за България от 1908 г. насам. Това ще се случи, ако успеем да създадем такава политическа система, която да отстрани или поне да отслаби всички тези не съвсем легални и изцяло нелегитимни образувания, които в момента ръководят политическия процес.

Може обаче да се окаже и нищо.

Тогава ще трябва да намерим своя поносим път обратно към „нормалния“, лишен от идеали живот, да отгледаме своите деца, които няма да искат да живеят в тази България, а когато след двадесет или тридесет години се наложи да искаме от държавата това, което сме й давали през годините, ще получим една ехидна усмивка и отговор „няма“. Но няма да ни слушат краката, главите ще ни тежат и

няма да имаме сили да направим това, което правим днес

Няма да го правят и децата ни, които ще се прибират от чужбина през няколко години, за да ни видят по протокол, и може би ще отсядат в някой от хотелите на мафията вместо в старата си неугледна къща. И когато някой ден тези, които днес протестираме, напуснем този свят, децата ни ще вземат отпуск от нормалната държава, за да могат да дойдат и да продадат прашния и нерадостен дом на детството си и да прекъснат с България завинаги.

Вечерта, преди с няколко писатели да прескочим загражденията на парламента, приспивах деветмесечната си дъщеря и си мислех: нужно ли е да го правя. Какво ще промени едно прескачане нещата? Ще напрегне ли тези хора това, че дори и иначе мирни хора са готови да прекрачат една граница, поставена, макар и незаконно, пред „храма на демокрацията“?

Марина вече беше заспала, а аз продължавах да мисля безплодно и да люлея леглото. Тогава ми хрумна следната глупост: има смисъл, разбира се! Дори и нищо да не се случи, когато след време тя напусне България,

ще имам някакво основание да ѝ кажа, че не съм бил някакъв мухльо, когато родината ми е била ядена и насилвана от мафията

Ще й показвам някакви снимки от днешните дни и сигурно ще се просълзявам ей така, без причина, старчески.

Това ще ме оправдае ли обаче, че не съм си свършил работата сега?

Не, защото тези протести също са борба за независимост – независимост от общество, наложило правила, различни от тези, които са написани в конституцията и законите. Независимост от местни феодали, от натискът на уж легални бизнеси, които оставят хората без собствен бизнес, без апартаменти, без перспектива. Борба за независимост от мафията, която изпраща своите адвокати и метреси в парламента.

Но най-вече това е борба за онзи независим дух, с който всеки човек се ражда и който е единственият дух, с който един свободен човек може да живее. Заради нея

трябва да прескочим не загражденията, да прескочим себе си

за да сме сигурни, че сме поставили началото на нещо, което има стабилни основи и може да бъде продължено от следващите ни поколения – тук, в България.

Оставката на правителството е само една стъпка в тази посока. Но тя е неизбежна. Въпреки престъпните групи, взели връх в държавата, които ще продължават да ни предизвикват един срещу друг, за да се получи кръвопролитие и да натрият гражданското общество. Те знаят, че няма как да го унищожат, но тяхната цел е да го държат слабо, подчинено и разединено, за да могат да крадат и източват държавата. Затова изпращат провокатори по нашите митинги. Затова пращат автобуси, които да минават през хората. Затова има само няколко медии, които отразяват протестите честно. Но всичко това показва, че тях ги е страх и времето им е малко. Един август обаче няма да ги спаси!

По-голямата стъпка, тази, заради която смея да сравнявам събитията сега с обявяването на независимостта през 1908 г., обаче предстои. И успехът на първата стъпка съвсем не предопределя успеха на втората.

Трябва да подкрепим тази политическа платформа, която ще има силите и желанието заедно с нас, гражданите, да изтласка престъпните и сенчести групи и зависимости от живота ни.

Наистина, искаше ми се протестите да родят ново политическо движение, което да тръгне необременено с ценностите на свободата, честната игра и толерантността и което да измести съществуващите партии. Искаше ми се също така то да обедини както десни, така и леви хора, които след време да оформят новата политическа карта на България. Сега ми се струва, че е по-скоро наивно да разчитам това да се случи в близките месеци, защото изисква време – за създаване, да получи доверие и да бъде проверена неговата искреност. Лично за себе си, като човек участвал в глупавите десни спорове от последните десет години, знам едно – ако ние, протестиращите, разпръснем своите гласове, ако влезем в познатата дясносектантска кавга, то със сигурност „умрялата лисица“ ГЕРБ, която сега се е кротнала и отваря по някое оче, ще скочи, за да изконсумира позитивите на протеста. Така че единството е необходимият урок, който трябва да научим, когато гласуваме (за някои – необходимият компромис, който трябва да направи), за да не тръгнем бавно и завинаги към своя залез.

И третата стъпка е най-важната, споменавана хиляди и хиляди пъти. Да си гражданин не е само протест. Да си гражданин е процес. Процес на създаване на идеи, на убеждаване на хората в правотата на тези идеи, на отстояването им. Процес на постоянен контрол на всички публични въпроси. Процес на защита на този независим дух, необходим на всяко свободно същество.

Това е допълнителна работа, допълнително задължение, допълнително усилие, което трябва да извършваме постоянно, за да не останем след години само старци в прашните си домове.

Анализи | Каквото сяхте, това ще жънете – Dnevnik.bg

Анализи | Каквото сяхте, това ще жънете – Dnevnik.bg.

Препубликуваме текста на Деян Енев от портала „Култура“:

Сега е жътва.

Жътва е сега.

Най-усилното време на годината.

Кой каквото е сял, това ще жъне.

Каквото сяхте, това ще жънете, господа политици.

Протестите са вашата жътва.

Вие се правите, че не проумявате онова, което вече трийсет и четири дена ви набиват в главите с тромби, със свирки, с викове, със знамена и с вувузели протестиращите – че България е общият ни дом.

И българите не искат да живеят повече в страна, която прилича на Син Сити.

Двайсет и три години имахте време да грешите, но и да поправите грешките си.

Но вие не пожелахте да поправите грешките си.

Затова вашето време свърши.

Протестът казва, ни повече, ни по-малко, тъкмо и само това – вашето време свърши.

Край!

Вие разделихте България на лакоми правоимащи и на гаснещо население. На яхти и на коптори. На Искри Фидосови и на пенсионирани учителки по литература, ровещи в кофите за боклук. (Искре, душа, поправи ме, ако бъркам.)
Все пак, с максимално напрежение на силите, онова поколение, което изнесе прехода на плещите си, успя да роди, да отгледа и да възпита деца, които пораснаха. И сега всеки ден тези пораснали деца се събират на площад „Независимост“ заедно със своите деца и с майките си и бащите си и всички тръгват вкупом да обикалят София тъй, сякаш правят литийно шествие.
Литийно шествие! Това е думата.
Протестите засега наистина приличат на литийно шествие, защото те искат първо да очистят и да осветят отново местата, където властта си разиграваше коня десетилетия наред.
Но те разширяват периметъра. Те включват нови и нови улици, нови пространства от столицата. Нищо чудно утре да стигнат и до Врана.
Защото май истинското сгромолясване започна с царя-секач. Който тия дни, дегизиран с черни очилца като последния квартален тарикат, излезе да дава отново акъл, сякаш му е ексик. Ех, горкий царю, като се сетя как духът на изсечените вековни мури никога няма да ти прости, ми иде и аз да ти дам един акъл – отиди в най-последното село и стани клисар в църквата, за да можеш поне малко от малко да изкупиш греховете си. Ти най-много сбърка, защото най-много ти беше дадено.
Та нали от твоя ръкав изхвръкна и Делян Пеевски, който послужи за формалната причина за протестите, та нали от твоя ръкав изхвръкна и генералът с осанката на латиноамерикански диктатор Бойко Борисов. Та нали ти години наред дундуркаше и Сергей Станишев, който сега не може да се накипри в ролята си на политически ментор. И който тия дни изтърси, че София не е България. И слава Богу! Защото благодарение на Станишевата партия и на нейните деривати България се превърна в мъртвило.
Ех, царю, като се сетя, че портретът на малкия Симеон виси на стената на библиотеката в Зографския манастир на Атон, и ми става чоглаво. Ти най-много сбърка, защото най-много ти беше дадено – обичта на целия народ и свещената нимба на короната на българските царе. А ти смени кон за кокошка. И на туй отгоре реши да си на далавера. Знаеш ли как стенеха вековните мури под бензиновите резачки!
Това и ще пише в историята един ден. Не си мисли, че ще пише друго. Каквото ся, това ще жънеш.
А сега да застанем мирно, за почест. Защото идва един цитат, тежък като надгробна плоча. И да отдадем дължимото на всички онези незнайни българи, които си отидоха през тия двайсет и три години с отворени очи, жадувайки просто нормален живот.
Само това – нормален живот.
Ето цитата:
„Според официалните статистики на ЦРУ, България е на осмо място по смъртност в света. Афганистан, разкъсван от войни от десетилетия, е на седмо място, Сомалия е девета. Страните в топ 7 са преминали през продължителни въоръжени конфликти, глад, геноцид, апартейд и ядрени катастрофи. Българите са преминали през 23 години на преход към демокрация.
Фактът по-горе подсказва една основна причина за масовите демонстрации през 2013, които все още водят десетки хиляди души на антиправителствени протести ежедневно: от демократичните промени през 1989 г., животът в България не е спирал да бъде неестествено труден.“